Династията Стратемировичи

 Патриарх Йосиф ІІ - худ. Беноцо Гоцоли

Йосиф ІІ е Вселенски патриарх (1416-1439), незаконен син на цар Иван Шишман. Това, което знаем за миналото му отпреди началото на неговия понтификат не е много. Известно е, че е бил монах в манастира “Алипу” на Атон. През 1393 г., т.е. именно в годината на падането на Търново в ръцете на османските завоеватели, той е ръкоположен за митрополит на древния град и християнски център Ефес, а на 21 май 1416 г. е избран за вселенски патриарх в Константинопол. Патриарх Йосиф ръководи византийската църква и олицетворява световното православие във време на тежка политическа безизходица, отчаяни опити за оцеляване на Византийската империя пред лицето на османската хегемония, разгорещени прения “за” и “против” идеята за уния между православната и католическата църква. Бидейки мъдър архиерей, Йосиф ІІ очевидно успява да балансира между спорещите страни, като е против прекомерни отстъпки пред западната църква. Във времето на събора той е редом с император Йоан VІІІ Палеолог в търсенето на приемлив път към постигането на християнско единение. Ролята на патриарха по време на събора все още не оценена по достойнство. Както е известно, Йосиф ІІ умира на 10 юни 1439 г. (непосредствено преди подписването на акта на унията!) във Флоренция и е погребан в църквата “Санта Мария Новела”.

 Църквата "Санта Мария Новела" във Флоренция, в която е погребан патриарх Йосиф ІІ

Въпросът за произхода на Йосиф ІІ неведнъж е бил обект на изследователски интерес, а в науката съществува дискусия около родствената му връзка с българската царска династия. Че Йосиф ІІ е българин, че е говорел славянски език няма никакво съмнение, тъй като това е казано категорично от неговия съвременник и личен познат Йоан Стойкович от Дубровник: “Bulgaros est natione et de lingua moa”. Спорът е около това дали Йосиф е син на цар Иван Шишман или не.

Единственото свидетелство за връзката на Йосиф с българския царски дом е една гръцка приписка, цитирана и анализирана многократно: “Йосиф беше избран за константинополски патриарх в дните на господин василевса Мануил [ІІ Палеолог] и епископства 32 години. Той беше с красива външност, посивели коси и [висок] ръст, неопитен във външната [светската] мъдрост. Казваха, че е незакороден син на василевса Шишман. Той възобнови манастира Филантропос във Византион [Константинопол]”.

Докато В. Лоран приема буквално твърдението на анонимния византийски монах, то по-късните изследователи подлагат на съмнение това според мен ясно и категорично известие. Проблемът идва от различните реконструкции на хронологията около раждането, съответно и около възрастта на Иван Шишман и Йосиф ІІ.

Приема се, че Иван Шишман (царувал от 17 февруари 1371 до 3 юни 1395) е роден към 1349-1350 г. От друга страна, със сигурност се знае, че Йосиф ІІ е починал на 10 юни 1439 г. във Флоренция на около 80-годишна възраст. Ако твърдението за възрастта на вселенския патриарх през 1439 г. е вярно, излиза че той се е родил към 1360 г. Този детайл смущава някои изследователи, които изключват възможността толкова рано Иван Шишман, тогава още момче на около 10 години, да е можел да има деца. Оттук Иван Дуйчев стига до извода, че Йосиф е идентичен не с такъв син на Иван Шишман, а по-скоро на цар Иван Александър. Според него противоречията отпадат, ако се приеме, че Йосиф е по-малък брат на Шишман – и това би трябвало да е Иван Асен (V), изобразен заедно с Иван Шишман в известната миниатюра на т.нар. Лондонско Чевтвероевангелие. На свой ред Иван Божилов основателно отхвърля тази възможност, като допуска, че под “василевса Шишман” се крие един син на цар Михаил ІІІ Асен-Шишман (1323-1330). Както е известно, след изгнание в “Златната Орда”, през лятото на 1341 г. въпросният Шишман се появява в Константинопол и е използван от Византия за груб шантаж против цар Иван Александър.

Какви са слабостите на тази хипотеза? След случая през 1341 г. за Шишман няма никакви сведения, а съдбата му е неизвестна. Дори и да е държан “в резерв” за натиск спрямо цар Иван Александър, това може да е продължило най-много до 1354 г., когато Йоан VІ Кантакузин е принуден да абдикира. Обаче още във времето на гражданската война от 1341 до 1347 г. името на Шишман не се споменава никъде! Ако той е бил близък на Кантакузин или пък на управляващото от името на малолетния Йоан V Палеолог регентство (императрицата майка Анна Савойска, мегадуксът Алексий Апокавк и патриарх Йоан Калекас), това несъмнено би намерило някакъв, дори и малък отзвук в съвременните извори. Знаем в какво тежко положение се е намирал претендентът Йоан Кантакузин от есента на 1341 до около 1343 г., когато за него е бил ценен всеки възможен привърженик. Шишман определено не е бил сред оределите сподвижници на бившия велик доместик. От друга страна, през тези години правителството на Анна Савойска упорито търси приятелството на цар Иван Александър. През 1344 г. се стига до съюз, а българският цар получава в замяна Филипопол/Пловдив и околните крепости. Във времето на самостоятелното царуване на Йоан V Палеолог (1354-1391) не откриваме случай на подобен шантаж по отношение на българския цар, още по-малко пък името на Шишман.(10) Всичко това ни кара да предполагаме, че навярно през или скоро след 1341 г. Шишман вероятно е трябвало да напусне Константинопол и въобще територията на Византия. Може би именно той, а не неговият брат Людовик, е идентичен със загадъчния “imperator Bulgarie”, живял в Апулия (Южна Италия) през 1361-1362 г.

Още нещо, не знаем Шишман от 1341 г. да е коронясван официално, да се е наричал български цар и т.н. По принцип във Византия тази титла, макар и във формално отношение, е своеобразен “монопол” на потомците на Иван Асен ІІІ и така е до около средата на ХІV в. Дори и да е имало повече от един титулярен “цар на България” в негово лице (и то за твърде кратък период от време!), то не е възможно Шишман да е помнен цяло столетие след единствената му поява на политическата сцена.

Хиперкритичното отношение към тезата, че Йосиф ІІ е син на цар Иван Шишман е неоснователно. Така или иначе, бележката за Йосиф ІІ и родството му с “василевса Шишман” е предназначена за читателите от средата на ХV в. нататък. И то не за ерудити (такива, които четат едва ли не “под лупа” “Историята” на Кантакузин), а за монаси и поклонници с по принцип бегли знания за събитията от преди стотина години. При това византийски монаси, чиято представа за България, доколкото въобще са я имали, е била свързана с общоприети и общоизвестни личности. Шишман от средата на ХІV в. определено не може да бъде търсен сред тази категория български, а и византийски или балкански личности. Най-логичното е, че когато в средата на ХV в. някой пише за“василевса Шишман”, той би могъл да има предвид единствено цар Иван Шишман.

В същност правилността на такава констатция косвено се потвърждава от случая с Александър/Искендер (престолонаследникът на цар Иван Шишман и брат на Йосиф ІІ) - византийският историк Михаил Дука го определя по аналогичен начин, а именно като “син на василевса Шишман”. Разбира се в случая няма никакъв спор, че това е цар Иван Шишман. И това е не само най-близката по време, но и единствената възможна асоциация, която е извиквало в съзнанието на тогавашния българин, византиец, сърбин и т.н. името “Шишман”. В крайна сметка византийският читател е знаел поне нещичко за търновския цар, управлявал “официалната” и най-голямата България (Търновското царство) близо три десетилетия, познат от редица византийски, български, турски и западноевройпейски извори. Владетел, за когото вече са се създавали предания и песни, който е бил възприеман като мъченик за Христовата вяра. Именно поради това по-късно “светият благоверен цар Иван Шишман” намира място в пантеона на българските светци.

В своите интересни и важни студии, посветени на патриарх Йосиф ІІ, Ив. Дуйчев и Ив. Божилов пропускат един елементарен, но напълно възможен вариант на хронология. В основата му е обстоятелството, че възрастта на патриарха през 1438 г. е определена условно, “на око”, а не въз основа на документ или нещо подобно. И ако през 1439 г. патриархът е бил не “точно” на 80, а например на около 75 години (нещо, което е напълно възможно), това означава, че той се е родил към 1365 г. С други думи, Йосиф ІІ би могъл да е незаконно дете на младия принц Иван Шишман – тогава около 16-17-годишен. С това, струва ми се, се решават всички мними хронологически противоречия без да се влиза в някакво противоречие с изворите.

И така, Йосиф като незаконороден син на младия Иван Шишман е трябвало да постъпи в манастир. Дали в това решение е имало опасения от негови бъдещи претенции към царския престол можем само да гадаем. След години, прекарани на Атон, през 1393 г. Йосиф става митрополит на Ефес. По същото време той трябва да е бил на около 28-30 години. Разбира се, наистина е бил млад, но такива случаи в църковната история е имало винаги, има ги и днес. При това Йосиф все пак е бил царски син. Едва ли е необходимо да припомняме случаите с византийските патриарси Стефан І (886-993) и Теофилакт Лакапин (933-956), заели най-престижната катедра в православния свят на 16-17 годишна възраст. Когато в годината на падането на Търново Йосиф е поставен за митрополит на Ефес, в този жест може би има и някакъв знак към него и към българите въобще. Що се отнася до избора му патриарх през май 1416 г., нека припомним, че това става с изричното настояване на император Мануил ІІ Палеолог.  Наред с възможните други причини в този избор може би се чувства и определена солидарност на представителите на балканските владетелски фамилии.

Когато разсъждаваме за живота на Йосиф ІІ си струва да направим връзка и с още едно интересно и важно обстоятелство – присъствието на Александър/Искендер в Мала Азия. Получава се така, че двамата братя, макар и вече с различна верска принадлежност, за около три години (времето от 1413 до 1416 г.) са в два близки малоазийски града. Верската “пропаст” помежду им разбира се не може да се пренебрегва, но не бива и по презумпция да се абсолютизира. Епохата дава ред примери на добри отношения между хора, предимно представители на аристокрацията, изпаднали в такава ситуация. Най-яркият е с великия везир Мехмед Соколович, който покровителства своя племенник (или брат?) игумен Макарий в стремежа му да възобнови сръбската патриаршия през 1557 г.

Нека хвърлим един поглед към ситуацията с Йосиф и Александър. През или скоро след злощастната 1395 г. султан Баязид дава на приелия по неволя исляма Иван-Шишманов престолонаследник град Самсун и областта му “... до края на живота му вместо бащината му земя”. След победата на монголския завоевател Тимур (Тамерлан) над Баязид в прочутата битка при Анкара (1402 г.) Александър е принуден да напусне Самсун. Градът е върнат на някогашния му и законен владетел Исфендияр. В борбата между синовете на Баязид Искендер несъмнено е подкрепял Мехмед І. През 1413 г. султанът, успял да се наложи на своите братя и противници, назначава бившия български престолонаследник за управител на Смирна (Измир). Както изглежда, Александър/Искендер е бил сред близките на Мехмед хора. Една гръцка хроника от ХVІІ в. ни предоставя следната интригуваща информация: “Подари [султан Мехмед] на принцепса на България едно хубаво място да го управлява и да бъде негово, защото той му беше помагал много... ” Иван-Шишмановият наследник загива през 1418 г. при опита си да потуши въстанието на Бьорклюдже Мустафа.

Дали между двамата братя Йосиф и Искендер, синове от различни майки, но на един и същ баща, е имало някакви връзки? И дали подкрепата на цар Константин Видински и братовчед му Фружин именно за Мехмед се е дължала не само на стратегическата обстановка, конкретните преговори и т.н., (20) но и на родствена им връзка с хора от лагера на султана. Още повече, ако тя е била олицетворявана от двама кръвни братя на Фружин – Александър/Искендер и митрополит Йосиф (ІІ)? Още нещо, струва си да се запитаме дали поне в известна степен изборът на ефеския митрополит Йосиф за вселенски патриарх в Константинопол през май 1416 г. не е бил мотивиран донякъде и от негова предполагаема близост със “силния човек” в региона – султан Мехмед І (1402/1413-1421)? Този въпрос се нуждае от солидни доказателства, но си струва да бъде поставен предвид особеностите на епохата.

Литературни или богословски произведения на патриарх Йосиф ІІ не са известни. Същевременно някои съвременници се изказват твърде ласкаво за интелектуалните достойнства на патриарха: “За всички, които са го виждали, той е преподобен, така изтънчен, със здрав разум, опитност в живота (...) Според моята преценка мисля, че днес не би могъл да се намери подобен на него в цяла Гърция [Византия]... “ (Йоан от Дубровник). Амброзий Траверсари е възхитен от разговора си с патриарха и държанието му, “...което поражда уважение.”

Писмените паметници, които в една или друга степен имат отнощение към перото на патриарх Йосиф, са неговите патриаршески писма. Сред тях има и такива на славянски, изпращани в Москва. Струва си да се проучи дали тези писма са превод от гръцки, както се мисли обикновено, или са писани от самия Йосиф ІІ на родния му език. Този въпрос обаче се нуждае от самостоятелно проучване.

Въпросът за съдбата на българската православна патриаршия в Търново е разглеждан в редица изследвания. След заточението на св. патриарх Евтимий (1394 г.) константинополският патриарх Антоний ІV предоставя управлението на нейния диоцез на молдовския митрополит Йеремия. Самият Йеремия не е допускан в Молдова поради разногласията на Константинопол с молдавския владетел Петър Мушат, така че вероятно е резидирал в доскорошната българска столица. Рангът на патриаршията обаче не е отнет дори и след смъртта на Евтимий (допуска се, че това е станало през 1402 г.), а в Търново все още не е образувана митрополия, подчинена на Вселенската патриаршия. Приема се, че това е станало нейде около 1416 г. Така или иначе, и през следващите векове Търновската митрополия се е отличавала от останалите “обикновени” катедри на Вселенската патриаршия, като в някои отношения е запазвала елементи от някогашното си достойнство на патриаршия. Така или иначе, обичайните обвинения и подозрения в антибългарска насоченост при “закриването” на Търновската патриаршия от страна на Константинопол, не се възприемат в по-новата научна литература.

През 1416 г. вселенски патриарх е българинът Йосиф ІІ. В много от съществуващите изследвания обаче дори не се прави връзка с този факт. Разбира се, ако се подадем на елементарни емоции бихме стигнали до пресиления извод, че българската църковна независимост е ликвидирана от ... българин, български царски син, при това човек, който най-вероятно е роден в Търново. В същност нещата надали стоят толкова еднопланово, макар че се нуждаят от своето обяснение. Вероятно деструктирането на Търновската патриаршия в продължение на близо четвърт век, както и негативните нагласи на османската власт към евентуално разширяване на вече установени религиози права на немюсюлманско население са правели невъзможно “съживяването” на Търновската патриаршия. А може би в средите на православното духовенство изборът на Йосиф е бил тълкуван именно като жест и към пострадалата в хода на османското завоевание българска патриаршия? Така или иначе, през тридесетте години в лицето на Игнатий, ученик на Йосиф ІІ, виждаме Търново не в качеството на “стандартна” митрополия, а на авторитетен център на православната църква. Дали това е максималното, което Йосиф ІІ е можел да направи, поне засега едва ли бихме могли да отговорим.

Както стана дума, патриарх Йосиф ІІ е обрисуван от своите съвременници като авторитетен, мъдър и благороден човек. Вероятно по време на своя понтификат той в голяма степен е примирявал противоречията в православния лагер и е будел заслужено уважение у западните прелати. Смъртта на патриарх Йосиф в навечерието на подписването на Флорентинската уния, хвърля сянка върху легитимността на съглашението и лишава православните архиереи на събора от техния най-високопоставен водач. В стремежа си за постигане на дълго подготвяната уния император Йоан VІІІ допуска немотивирани отстъпки пред Рим, които будят недоволството на повечето православни духовници и обричат на безперспективност гръмко обявеното, но неискрено “единство”.

Гробът на патриарх Йосиф ІІ е запазен и днес в църквата “Санта Мария Новела” във Флоренция. Известни са негови портрети, дело на италиански майстори, вкл. и върху бронзовата врата на базиликата “Св. Петър” в Рим. Православната църква продължава да се отнася враждебно, най-малкото хладно и с подозрение към неговата личност и роля, което паметта на този виден българин определено не заслужава. Разбира се, “мълчаливият” въпрос е какво би станало, ако патриархът бе жив в края на събора? Ако бе успял да наложи една умерена линия, която би спечелила повече доверие във Византия, Сърбия, Русия, Молдова, Влахия, Грузия, а и в покорените земи на родината му България... Надали това би спасило балканските християнски държави - причините за катастрофата са много по-дълбоки. И все пак, трябва да се признае, че в лицето на Йосиф ІІ идеята за единството на православни и католици притежава достоен представител. И наистина, кой по-добре от един българин, син на владетел-мъченик, е можел да осмисли истината, че различията трябва да отстъпят пред общите духовни ценности, традиции и вярата в Христа?

Най-накрая може да се добави още една информация, която говори за целенасочена стратегия на Стратемировичите за заемане на църковна власт след унищожаването на държавните институции в Югоизточна Европа. По време на събора Йосиф ІІ направил изложение, в защита на Филиоквето, но Търновският и Силистренският митрополити гласували “против”. Византийският хронист отбелязва как Патриархът ядосан ги попитал: “Не сте ли вие от моята фамилия и от моята килия”. Очевидно Вселенският патриарх използвал властта си за да даде епископски катедри на своите роднини. За принадлежността на двамата към династията говори и фактът, че италианците наричали силистренския митрополит Калист - Принца. А търновският митрополит Игнатий – първият известен търновски митрополит след “суспендирането” на българската патриаршия, е изключително забележителна личност. Именно на него Йосиф ІІ поверява отговорната и трудна функция на своеобразен координатор на всички православни делегации по време на Фераро-Флорентинския събор.