Династията Стратемировичи

Константин ІІ е син на Видинския цар Иван Страцимир и вероятно последният средновековен български цар.

Герб на "краля" на Бонония (Бдин) - Милтенбергски гербовник от края на ХV в.

Гибелта на Видинското царство по правило се разглежда като пряк резултат от разгрома на кръстоносците начело с унгарския крал Сигизмунд (бъдещ император на западната "Свещена Римска империя") при Никопол на 25 септември 1396 г. Според Григорий Цамблак цар Иван Срацимир е "изведен" от столицата си, за да завърши живота си като затворник в Бурса. Какво обаче е станало със сина и съвладетеля му, "младият цар Константин"? За него изворите не споменават абсолютно нищо, и то при положение, че той е известна личност. Не се съобщава нито за негово залавяне и хвърляне в затвора, както е сторено с баща му, нито за негово бягство. Едва четвърт век по-късно става дума, че Константин е бил в Унгария и Сърбия. Имаме ли основания обаче да приемем без колебание и без абсолютно никакви резерви (а именно това се прави от пишещите по въпроса), че Константин е напуснал Видин още през 1396 или 1397 г.? Всъщност съществуват цяла поредица от сведения, отнасящи се към първите десетилетия на XV в., където името "България" продължава да съществува именно като държавно-политическо понятие. Повечето от тези сведения са добре познати, но се интерпретират винаги от гледна точка на предварително приетото като факт пълно завладяване на България през 1396 г. Какво обаче ни дават въпросните сведения?

Ето какво научаваме от писмото на крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип (1404 г.), в което са изброени воюващите против османците унгарски васали: "Господин Остоя, крал на Босна (...), знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (...). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си..."

Обикновено това писмо, първокласен извор за събитията след битката при Анкара (1402 г.), се свързва с т.нар. "въстание на Константин и Фружин". Според редица автори (В. Златарски, Ив. Дуйчев, П. Петров и др.) Константин с унгарска подкрепа успява временно да възстанови българската власт във вече унищоженото Видинско царство. По-късно се наложи мнението, че става дума за широки антиосмански действия, които не довеждат до възобновяването на българската власт (Ал. Кузев, Ив. Божилов и др.). Подобно развитие се допуска едва за 1408-1413 г. при т.нар. "въстание на Константин и Фружин".

И така, на присъствието на "Константин, прославеният император на България" в този текст винаги се е гледало като на опит за възобновявянето на държавността във Видин. Обаче авторът, който съвсем не е "случаен" съвременник (става дума за самия унгарски крал!), явно не разсъждава по такъв начин - Сигизмунд поставя Константин в идентична позиция с притежаващи напълно реална власт балкански владетели. При това те са избороени в географската последователност на "фронтови държави" от унгарска гледна точка - от запад на изток, т.е. от дясното към лявото крило на един военен фронт. Сигизмунд съобщава на своя френски съмишленик радостната вест, че българският цар и влашкият воевода са "се върнали" под неговото върховенство. Това означава, че до този момент те са признавали нечий чужд сюзеренитет. Излишно е да се доказва, че този сюзеренитет е османски. Факт е обаче, че за унгарския крал в 1404 г. (и преди това!) Видинското царство съществува, а "император Константин" не е "въстаник", а реално управляващ земите си владетел.

Правят впечатление и една поредица от дубровнишки сведения, свързани с Видин. Особен интерес буди решението на Големия съвет на републиката от 28 ноември 1398 г. (потвърждаващо предходно решение от 17 декември 1387 г.), което удължава с пет години (т.е. от 1398 до 1403 г.) пълномощията на консулите "в страните Славония, Босна, Срем и България". В сведение от 23 март 1411 г. се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец, починал в "българската страна". Изобщо в тези документи за Видинска България се говори по един и същ начин през 1329, 1331, 1387, 1398 и 1411 г.

В цитираното решение на Големия съвет от 1398 г. България е дадена редом с кралството Босна и полунезависимите банства Славония и Срем, васални на Унгария. Вярно е, че търговската република Дубровник запазва позициите си в българските земи и във времето на османското владичество. И все пак, ако през 1398 г. Видин вече е бил под османска власт, то надали правителството на републиката би пропуснало такава "подробност", както и едва ли би поставило една завладяна от турците територия в кръга на държавите, зависими от най-големия османски враг - Унгария.

В своя дарителска грамота за манастирите "Тисмана" и "Водица" във Влашко от 1406 г. сръбският деспот Стефан Лазаревич постановява: "Всеки, който побегне от земите на царството ми в Угърската (Унгарската) земя или пък в Българската земя, мой човек или мой властелин, и пребивава там три години, или две, или една, и поиска да се върне (...), нека бъде свободен да дойде..." Логиката отново сочи, че споменатата "Българска земя" явно е държава, а не османска провинция.

В един широко използван пасаж от "Житието на Стефан Лазаревич" българският емигрант в Сърбия, известният книжовник Константин Костенечки съобщава, че "...българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе" - събитие, което се датира към 1408 г. и се смята за начало на т.нар. въстание на Константин и Фружин. Тогава Сюлейман "...се отправил срещу Темско (средновековна българска крепост, дн. Темац, Пиротско) и го превзел с бой", а Константин и Фружин навярно отново поели васални задължения към него. Във всеки случай за завладяване на Видин не става дума.

Разказвайки за борбата между Сюлейман и неговия брат Муса ("Муса Кеседжия") Българската анонимна хроника и онази на влашкия летописец Михаил Мокса пишат за "власи, сърби и българи" (1409 г.). Българското участие е отбелязвано от мнозина учени, но като "етническа" подробност. Муса обаче е подпомаган не от народностни групи, а от държави; не просто от "власи" и "сърби", а съответно от великия воевода Мирча Стари и от деспот Стефан Лазаревич. С други думи, и тук трябва да се подразбира българска държавна подкрепа.

През 1413 г. отношенията между Муса (1411-1413) и българите се изострят. В една сръбска летописна бележка, за която се приема, че бележи края на т.нар. "въстание на Константин и Фружин", се казва: "В годината 6921 (1413) Муса разори българите и ги пресели на 23 април". На свой ред анонимен османска хронист отбелязва наказателен поход на Муса срещу Видин, при който той "...завзел града и го поставил под своя власт." Както ще видим обаче, тези репресии не ликвидират напълно българската власт.

Едно от най-важните известия за съдбата на България в онези години се съдържа във византийската хроника на Псевдо-Сфранцис. Според него в битката при Чамурли, Софийско (някогашното с. Шишманово, днес на дъното на язовир "Искър"), на страната на султан Мехмед І против Муса се сражават войските на "...владетелите на Сърбия и България, и на василевса (византийският император Мануил II Палеолог)..." (юли 1413 г.). По същия повод Константин Костенечки допълва, че султанът "...върна българските пленници, които Муса бе прогонил, и заживя в мир с всички..." Византийският историк Михаил Дука дава следната информация: "Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир..."

При един непредубеден подход към горните известния трудно можем да приемем, че от посочените по-горе балкански държави "...единствено България се е намирала напълно под османска власт" (Ал. Кузев). Напротив, поставянето на "България", "българите", "българския владетел", неговите "посланици" и т.н. в еднакво положение с държавите Сърбия, Влашко, Морея (Пелопонес) и т.н. ни убеждава в съществуването на българска държава през 1413 г. Мехмед I сключва мирен договор и с българите (следователно с българския владетел!), в което надали трябва да се съмняваме. Прави впечатление, че известния френски византолог Шарл Дил тълкува въпросното сведение на Дука по същия начин, забравяйки, че преди това вече е "унищожил" Видинското царство през 1396 г.

Интересно е и още нещо. В хрониките на Констанцкия събор, проведен през 1414-1418 г. неизменно присъства герба на "императора на България" - представляващ три лъва пасант върху златен щит, увенчан с царска корона. Това е същия герб, който анонимен арабски пътешественик прерисува от щитовете на стражата на цар Иван Шишман, няколко десетилетия по-рано в Търнов. Още по-любопитно е, че в Хрониката на събора от Улрих фон Рихентал, наред с този герб е изрисуван и щит с лъв рампант, посочен като герб на краля на Халдея. Уточнено е, че "императорът на България" носи и тази титла. Очевидно в династията на Стратемировичи е била възприета късносредновековната тардиция владетелят да се кичи с въображаеми титли на екзотични източни държави.

Гербове на императора на България от Хрониките на Констанцкия събор и от Констанцкия кодекс на Грюненберг

Нека се върнем на събитията във Видин в края на 1397 г., когато цар Иван Срацимир е "изведен" от своята столица. По презумпция се приема, че така Видинското царство е унищожено, но редица обстоятелства позволяват да се мисли, че нещата не стоят толкова просто. Няма сведения, че през 1397 г. Видинското царство е превърнато в турски санджак. Стратегията на османците винаги е държала сметка за военнополитическата целесъобразност - особено тогава, когато става въпрос за избягването на преки, удължени и трудно отбраняеми граници. Показателен е случаят с Иван Шишман, чиито територии и права са стеснявани на няколко пъти до 1395 г., макар унищожаването на царството му да е било напълно възможно още през 1388-1389 г. Дори и през 1393-1395 г. "невернишкият бей" Шишман продължава да пази властта си дотам, че е смятан за заплаха с оглед на Баязидовия поход във Влашко. Дори и в София, която е завладяна през 1385 г., е оставено известно християнско самоуправление в лицето на полулегендарния "бан Янука". Такъв полуавтономен статут след 1395 г. са имали "Константиновата земя" (по-сетнешният Кюстендилски санджак) начело с Юсуф, помюсюлманчен син на Константин Деянов, както и Скопие начело с Иджит паша. Елементи на местна християнска власт можем да открием и в завладените византийски и сръбски земи.

Във всеки случай през 1397 г. съдбата на Видин е неясна - сръбската владетелска фамилия, гостуваща на Иван Срацимир в онези смутни дни, моли султана за мощите на св. Петка Търновска. Григорий Цамблак пояснява, че "...те поискаха от царя (султан Баязид) не града, не неговата околност, не богатства..." - реторично изтъкване на тяхното благочестие, но и загатване, че сърбите са имали теоретичната възможност да поискат част от Видинското царство. Подобно загатване за "града" Видин, както показахме по-горе, има и в думите на Нешри.

Според "Руския хронограф" през 1397 г. Видинското царство получава статут, подобен на оня "на арбанаския и босненския владетели", а Михаил Мокса твърди, че Иван Срацимир станал "данник" на султана. Напълно е възможно, както често става в средновековните паметници, да става дума не за споменатия владетел, а за неговия наследник - "младия цар" Константин.

Както вече стана дума, през 1395 г. Константин води преговори с турците в Търново. Йоасаф Бдински недвусмислено сочи благоразположението на османската власт към "младия цар", който е приет "тържествено, със слава и блясък, по царски" от османските власти в Търново. Възможно е султан Баязид да е смятал видинския престолонаследник за по-сигурен васал от своя опитен и амбициозен баща. Прегледът на изворите прави логична тезата за съхраняването на Видинското царство като османско васално владение. За съжаление, липсата на достатъчно доказателства прави това виждане само хипотеза, но тя има не по-малко право на съществуване от наложилата се в науката версия за съдбата на Видинското царство.

Според примерната възстановка на събитията до 1402-1403 г. (битката при Анкара и започналите вътрешноосмански междуособици) цар Константин Видински остава османски васал във Видин, макар и с утежнен статут. За разлика от Стефан Лазаревич и Мирчо Стари той няма възможности за по-сериозна политическа активност. След битката при Анкара условията се променят. Тогава "прославеният император на България" се включва в създадената от Сигизмунд християнска коалиция. Константин подкрепя и своя братовчед Фружин при опитите му да отвоюва бащините си земи. През 1408 г. Сюлейман овладява Темско, с което нанася удар най-вече на Фружин. Конфликтът със Сюлейман продължава, което предопределя българската подкрепа за неговия съперник Муса през 1409 г. Съюзът с "Кеседжията" е нетраен, овладял османската власт на Балканите (1411 г.), той започва враждебни действия против доскорошните си съюзници. Въпреки тежките поражения българите, преди всичко силите на Константин Видински, явно не били сломени напълно. Подобно на други балкански владетели, Константин подпомага Мехмед I. След победата над Муса султанът сключва мир с християнските си съседи, вкл. и с цар Константин (1413 г.).

Докога е съществувало Видинското царство? Без съмнение липсата на извори прави този въпрос извънредно труден. Напоследък Хр. Матанов изказа мнението, че "антиосманското брожение в българските земи продължава близо десетилетие след началото на въстанието (на Константин и Фружин, т.е. след 1408 г. - б.а.) и угасва при друга, вече коренно променена политическа обстановка... Вероятно при потушаването на въстанието на Бедреддин Симави и при похода във Влашко през 1417 г. Мехмед I успява да потуши последните отгласи на въстаническите движения в българските земи". Данни за някаква връзка между Видин и движението на шейх Беддредин обаче няма.

След 1418 г. Мехмед I засилва натиска си към Влашко, което води до сериозни контрамерки на крал Сигизмунд. През 1419 г. унгарският крал анексира Северин от Влашко, като поставя областта под управлението на флорентинеца Пипо Спано (Филипо деи Сколари, "Филип Маджарин" в нашия народен епос), който от 1408 г. управлява Темешварош (Тимишоара). Енергичният флорентинец укрепява границата, строи и ремонтира крепости и т.н. В изворите се говори за турски набези към Северин, което може да се тълкува по различен начин. Би могло да се допусне, че към 1419 г. българската власт във Видин вече била унищожена. Мехмед I обаче е обрисуван от съвременниците като разумен и предпазлив държавник, а, както стана дума, по "унгарския фронт" винаги е имало "буферни държавици". По подобен начин стоят нещата и с Босна, и то за един много по-дълъг период. В този смисъл васалното Видинско царство може би е продължавало да съществува, признавайки върховенството на султана и пропускайки войските му през своята територия. Именно към това време късновизантийският историк Лаоник Халкокондил (писал след 1453 г., т.е. четири десетилетия по-късно!) мъгляво съобщава за пашата Турахан, който управлявал Видин и нападал унгарските земи.

Дали присъствието на Турахан паша означава, че Видин вече е лишен от своя цар, дали отразява някаква поредна османска окупация, или пък, което е не по-малко възможно, визира именно засиленото турско военно присъствие в града и "царството"? - на този въпрос е трудно да се отговори еднозначно, тъй като Халкокондил познава бегло историята на България, а и не е изключено да "смесва" два български града със сходно звучащи имена - Видин на Дунав и Воден в Македония. Византийските автори допускат подобни грешки, а и въпросният Турахан паша е известен най-вече с активността си в южната част на Балканите.

Много по-вероятно изглежда окончателната гибел на Видинското царство да бъде свързана с неуспешния бунт на претендента за османския трон Мустафа ("Дюзме Мустафа") през 1421-1422 г. Метежът на Мустафа е опасен катаклизъм за стабилизиралата се до известна степен османска държава. Най-активен поддържник на самозванеца е доскорошният никополски санджак - бей Джунеид Айдъноглу. Новият султан Мурад II (17 юни 1421-1451 г.) среща големи трудности при потушаването на този бунт, при който временно е загубен контролът над всички балкански и част от малоазийските територии. Турските войски и акънджиите на Балканите застанали на страната на Дюзме Мустафа и Джунеид. Обединените сили се прехвърлили през Галиполи в Мала Азия, а "...по цяла Румелия не останал ни един спахия" - пише Нешри. Фактически ръководител на действията бил Джунеид, чиито земи били завладени от Мехмед I в 1413 г. Айдън бил даден за управление на Александър (Искендер), помюсюлманченият син на Иван Шишман. Джунеид на свой ред получил територията на унищоженото Търновско царство, принадлежащо по право на Александър. През 1416 г. Дюзме Мустафа и Джунеид, провокирани от византийския престолонаследник-съимператор Йоан VIII, предприели неуспешен опит за бунт срещу Мехмед I, след който се укрили в Солун. По-късно Джунеид бил в Цариград, откъдето продължил да крои планове за бунт. Смъртта на Мехмед и желанието на Византия да дестабилизира османския противник дало отдавна чаканата възможност за нови действия на Дюзме Мустафа и Джунеид. През септември 1421 г. те овладели Галиполи и поставили балканските територии под свой контрол. Претендентът отхвърлил византийското влияние, отказвайки да предаде Галиполи на империята, както обещавал по-рано. Той направил опит да се опре на антиосманските сили в Мала Азия ("Измироглу, Ментешеоглу, Караманоглу и околните бейове", както пише Нешри), но още в началото на 1422 г. бил разгромен от Мурад II.

В тази нова, още по-драматична обстановка цар Константин е трябвало да определи своите позиции. Може да се допусне, че подобно на византийския император Йоан VIII Палеолог, и Константин се е надявал на благоприятно развитие на вътрешноосманския конфликт и нови отстъпки - така, както става осем години по-рано при борбата между Мехмед І и Муса. Възможно е, предвид позициите на Джунеид бей в Никопол, Константин да е нямал избор и да е бил заставен да признае именно Мустафа за законен султан. Така или иначе, няма как Видин да е останал незасегнат от тези събития.

След победата си над претендента Дюзме Мустафа султан Мурад II преминава в настъпление към християнските си съседи. През юни 1422 г. започва втората мащабна османска обсада на византийската столица Константинопол. Логично е да се предположи, че преди тази военна операция той вече е усмирил всички размирни райони в балканските си владения. По думите на Нешри Мурад II сключва мир с останалия лоялен към него сръбски деспот Стефан Лазаревич, но към Влашко са изпратени войски начело с Фируз бей. Може би именно тогава, през пролетта на 1422 г., е окончателно ликвидирана българската власт във Видин?

Както съобщава Константин Костенечки, на 17 септември с.г. Константин умира в Белград. Същата година е посочена и в Руския хронограф, където се уточнява, че Константин идва в Белград от Унгария. Смъртта на "императора на българите" ("imperator Bulgarorum") Константин е отбелязана и в сръбския Бранковичев летопис. Не на последно място, всички известни български средновековни "Поменици на българските царе и царици" неизменно завършват или с Константин и Фружин, или само с "Константин Асен цар".

Черногорският учен Б. Шекуларац направи достояние един документ, който може би по-ясно от всички изброени дотук отразява как е схващан Константин Видински от своите съвременици. Става дума за една приписка в ръкопис № 125 от сбирката на Хилендарския манастир, където неизвестен монах бележи следното: "В годината 6920 (от Сътворението на света, т.е. 1421/1422 г. от Р.Хр.) умряха Крисчи амир (султан Мехмед I) и КОНСТАНДИН, ЦАРЯТ БЪЛГАРСКИ, и Балша Зетски, а деспотът (сръбският владетел Стефан Лазаревич) превзе арбанасите (албанците)..."

Едва ли трябва да се доказва извънредната важност на това съобщение, още повече че то е абсолютно съвременно. Неизвестният монах е написал тези редове през есента на 1422 г., а в неговото съзнание Константин категорично е "цар български". Едва ли дългогодишен емигрант (от далечната 1396/1397 г.!) би бил наречен така. Напротив, явно авторът има предвид доскоро и реално царувал владетел! Трябва да отбележим още един детайл към тази сложна панорама от сведения и напластени "митологеми" - за османски санджак с център Видин се споменава за първи път едва през 1430 г.

Ако тази хипотеза се подтвърди с още доказателства, се стига до един на пръв поглед сензационен извод - българската държава изчезва от политическата карта на средновековна Европа с видинския цар Константин, когото, би трябвало да наричаме цар Константин II (1397-1422).